Перфектната корица: отпред – смразяващо изображение; отзад – интригуваща анотация. По средата обаче – огромно разочарование…
Още щом анонсираха излизането на книгата, веднага се закачих и нямах търпение да прочета „Блясъкът на черната усмивка” на Касандра Коу.
Когато я получих, нищожният ѝ обем ме изненада, но сега, след прочита, с облекчение казвам – добре, че беше толкова кратка!
Съжалявам, че ще бъда толкова брутална, но това е най-слабата книга, която съм чела от много време насам.
Ще цитирам корицата:
„Касандра Коу смело ще ви поведе през сенките, из които броди булката-призрак с черна усмивка и гладно сърце, милееща за топла прегръдка, а на сутринта, щом слънцето изгрее, нищо вече няма да е същото!”
Уаауу!!! Налии!?!
Иска ми се човекът написал резюмето да беше написал цялата книга. В няколко изречения на задната корица, има повече талант отколкото във всички 125 страници на Касандра Коу.
От корицата ни обещават история за петима приятели от детинство, които се събират в мистериозно японско имение по случай сватбата на двама от тях.
Обичащи приключенията и лова на призраци, групата се изпълва с ентусиазъм, когато научава, че в миналото на мястото се е извършил древен ритуал, при който млада булка е била погребана жива, за да чака вечно мъртвия си жених.
В разгара на вечерта, проклятието на охагуро-бетари се събужда, жадно за жертвоприношения и разкрити тайни …
Ама това го разбираме и от корицата …
Сега да видим какво прочетох аз из страниците.
Историята
Събират се петима човека, които едно време може и да са били приятели, но в момента не могат да се понасят.
Екскурзията е уредена от Филип, който е толкова приказен принц на принцовете, че събрани само описанията на красотата и усмивките му, биха заели едно десетина страници от това безумие.
Той също така е висок, снажен, с руса грива и неописуемо богат. А е богат, защото е получил наследство. Той дори няма нужда да работи.
Личи си кой е любимият персонаж на Коу, нали?
Дори първото изречение на книгата е:
„Мамка му, как може да си толкова богат?”
Още с него, авторката събуди подозрението ми, че тая книжка май няма да е това, което очаквам.
Главната героиня Кет е поканена, но всички не спират да я питат, защо е там. Постоянно се натяква някаква мистерия свързана с нея и миналото ѝ, за това, че е била в болница заради „обострено униние” (както самата тя ни казва) и за трудно възстановяване, но никога не разбираме повече от това.
Всички уж стъпват на пръсти около нея, за да не я разстроят, но постоянно ѝ показват, че изобщо не е желана там.
На всичкото отгоре, всеки е въртял любов с поне двама други от групата, и макар това да е останало в миналото, ревността продължава да разяжда отношенията им. И всъщност това е основното около което се върти сюжета, подплатено с претенциозни и безсмислени описания и повторения.
О, за малко да забравим всичките охагуро-бетари, тануки, йокаи, кицуне, нингьо, капа, они, тенгу, шоджи, които се изброяват – да, те не правят нищо друго освен да бъдат изброявани: през няколко страници!
Вие знаете ли какво означават тези думи? Признавам си: аз не. За това и потърсих малко подкрепа от Гугъл, понеже никъде в книгата – нито в бележки под линия, нито в самия текст – не бе споменато значението им.
Също така, Кет много често изпада в ситуации, които карат „продълговатият ѝ мозък” да пищи. Не съм предполагала, че ще прочета „продълговатия мозък” повече от веднъж в някоя книга, която не е с академична насоченост. Но в тази книга има и момент, когато Кет брои „колко време отнема на амигдалата ми да прекрати опита със залп от пронизваща болка, който избухваше по роговиците ми подобно на черно-бели фойерверки”. А пък телефонът на Филип, осветява косата му „до цвета на хрущял, а кожата му – до цвета на слонова кост”.
И любимото ми:
„Фаиз беше наранил дланта си до кръв, в опит да изстиска малко сперма по дървените дъски на пода. Но можеше и да е по-зле.”
ДАЛИИ!?!?
Заключение
Финалът на книгата ме остави с чувството, че съм изгледала нискобюджетен филм със слаби актьори. Героите бяха плоски, сюжета също, да не говорим за диалозите.
На няколко пъти, авторката сякаш сама е осъзнавала какви глупости пише, давайки реплики на героите като: „..в момента се намираме в онзи момент от филма, в който …” след което се случва точно това, което се очаква да се случи.
С напредването на сюжета, героите се държат все по-неадекватно, и ако си мислите, че за нещо е виновен призракът – ми не, той по-скоро е невинен наблюдател на идиотските им изпълнения.
Препоръчвам ли книгата?
Ако сте прочели ревюто – вече сте наясно с отговора!
